January 30, 2017

Записки от джунглата, Лаос



Тази сутрин оставаме в леглото и отваряме двете вратички на палатката,
за да гледаме как млечнобялата мъгла полека открива и после пак скрива света около нас.
Много е тихо. А звуците на природата са силни.
Наливаме си чаша черен чай. А после втора.
И жадно наблюдаваме как пейзажът оживява и се променя.
Как планината се буди и се завръща в реалността от мъгливия свят на сънищата и нощта.

Мъглата е нашият художник 
и вещо оформя дръвчета, гори, оризови тераси, скали и светлини на белия си лист хартия. 
А после светът напълва листа - и мъглата вече я няма.
И нашите думи ги няма, но сме препълнени с емоции и впечатления.



Май чудесата се виждат най-ясно сутрин.
Още не си се оттърсил от последния сън, но вече си отворил очи за новия ден.
На прага си.
Умът още спи, шумът още спи, светът още спи. 
Будна е само мъглата, която танцува вълшебно с първите лъчи на слънцето.
И ражда чудеса. А ти ги приемаш, без да им се чудиш.


Всяка сутрин се будим рано, но оставаме в палатката, защото навън още всичко е мокро.
Няма такава влажност като тропическата! Скрила е всичко под огромната си тежест и само слънцето може да я накара да олекне и да си тръгне в късната утрин.

Ден първи

Лъчо яде боб и се гласи да тръгне на разходка из джунглата. 
Нагоре по реката - там, откъдето вечер идват и където сутрин отиват местните хора, натоварени с огромни снопове трева.
Аз ще остана при палатката. Ще правя записки и йога. Ще събера малко дръвца и ще пия чайче. И ще го чакам да се върне преди бизончетата, които снощи ни наобиколиха. Явно сме паркирали на тяхното място и те бяха много изненадани да се натъкнат на нещо като нас...

Това семейство ни наблюдава всяка сутрин и вечер.
Застанали на окосените оризови тераси - а ние сме превзели точно последната, която е в ъгъла на оризовите поля, до гората. Идеална за бивакуване на хора и животни.


Много е красиво и спокойно тук. И най-важното - точно до рекичката сме.
Снощи най-сетне от много време насам палихме огън. Първото ни огънче в Лаос.
Стана много хубава жарава и правихме много, много чай от специалната чаена торбичка.

Останали сме с много малко пари и мисията ни е да не харчим.
Вчера успяхме да изкараме само с две яденета - зеленчукова супа с ориз за закуска в селото, а за обяд-следобяд - овесени ядки с малкото останала елда.

Вечеряхме един огромен див грейпфрут.
Така нарекохме този нов за нас, огромен като помело плод, който е с вкус на най-вкусния грейпфрут! Лъчо свали три от едно дърво, недалеч от палатката.


Втория изядохме днес за закуска, а третият остава за утре.

Охо! Лъчо се завърна от първата разузнавателна разходка, но не е открил нищо забележително, освен едно изворче. Сега нарами всички бутилки и канчета и отиде да ги пълни.

Оказва се, че пътечката по рекичката минава през гората и продължава нагоре в планината, където дърветата изведнъж изчезват - може би сечище или нещо подобно. По пътеката се виждат местни хора, натоварени с трева.


Които полека се спускат по нашето (по-скоро тяхното) поточе, минават почти до нас, без да ни забележат, и прибират огромните си снопове в селото.

Ден втори

Тази сутрин си говорихме колко ни липсват книгите.
Тези няколко дни почивка щяха да са идеалното време да нахраним умовете.
Чудехме се какво правят хората, които не четат книжки.

Ден трети

Днес сутринта минаха две момченца на около десет години и бутнаха последните два грейпфрута от дървото, които ние смятахме да хапнем утре и вдругиден за закуска.
Жалко, но сигурно така е честно - за всеки да има от даровете на природата.
А и ние сме тук на гости само за кратко.

Ето и нагледно как блажено си гостуваме.

Лъчката се бави вече почти два часа в селото, което сигурно е добър знак.
Надявам се, че е успял да спазари някой зеленчук на добра цена. И да е хапнал нещо вкусничко. Очаквам с нетърпение някой разказ от външния свят!

Тук при мен слънцето заостря ъгъла си и наднича изпод опънатия за навес хамак.
След малко ще се скрие зад планината и сега е пуснало в действие красиви лъчи и багри, от които палатката грее в зелено-жълто.

Чакам го да се скрие, за да изляза да правя йога.

Огнището е потънало в пепел, в очакване скоро да го събудим с нов огън.
Водицата от изворчето все така дреме в шишенцата, но превърне ли огънят дръвцата в жарава, няколко вида чайчета и някоя оризова супа ще забълбукат весело и уханно.

Ритуали по събуждане на огъня...

Чувам шум от моторче. Сигурно някой селянин наминава да огледа зеленчуковата си градинка. Малка част от оризовите поля са претворени в зеленчукови градини и оградени с колчета от пасящите навсякъде крави и бизони.

Тази сутрин именно стадо крави ни събудиха и ни накараха да се размърдаме рано-рано.
Почти бяха нахлули в нашето местенце и скокнахме да им покажем, че сме тук.
После пак легнахме, но останахме будни да се наслаждаваме на чайчето и мъглата - ах, каква страхотна комбинация! За което, скъпи кравички, много ви благодарим!

Ден четвърти

Какъв прекрасен ден е днес!
Още от сутринта.
Пак се събудихме с кравите и бизоните. Пак се вглеждахме в мъглата и приветствахме появата на познатия пейзаж. Пак пихме чашка студен чай с прашец и мед, а после и няколко чаши горещ чай, този път масала, специално забъркана от нашия италиански приятел Уолтър.

И после стана още по-прекрасно!
Лъчо отиде за вода и се върна с повече от десет огромни диви грейпфрута!


Качил се на едно високо дърво по-навътре в джунглата, до реката (което и аз бях забелязала, но оглеждайки го видях само два грейпфрута), и чак горе ги видял - цели 15. Но оставил няколко на пътя за местните хора, ако ги пожелаят.

Когато ги разрязахме, розовееха и бяха много по-сочни от предишните.
А щом ги вкусихме, ахнахме, че по-хубав грейпфрут досега не бяхме опитвали!
Явно дивото си е диво! И колкото по-навътре в гората ги намериш, толкова повече вкус, сок и аромат ще ти дадат.

Сега ще имаме плодове за още няколко дни - чудесни новини, след като днес решихме да си удължим престоят тук.


Според Лъчо, това е най-хубавото място, което сме откривали, и което ни е откривало - след оазисчето Амтуди в Мароко (ах!, а за него още не съм споделила). И като природа, и като уединение. И особено с това весело малко поточе, в което можем да се къпем и от което можем да вземем вода за пиене, чайче и манджа.

Списването на записките - черно на бяло.

Днес следобед имахме гости - две испанки, които ще нощуват в къщата на Mr. Kee в селото.
Лъчката ги видя от нашето място, а аз само чух как изведнъж завика: "Hello! Hello!".
Погледнах и го видях как ръкомаха на някого - гол, по гащи само - и бях сигурна, че хората са го помислили за поне малко луд.
Все пак се осмелиха да дойдат и да видят що за лудост е това.

Досега май не бяхме срещали други испанци нито в Тайланд, нито в Лаос.
И те като нас пътуват на стоп и търсят нещо повече от туристически атракции.
Дадоха ни обнадеждаваща информация за пътуването на стоп във Виетнам (спират камиони) и Камбоджа (най-вече пикапчета).

Те бяха придружавани от дистанция от една жена от селото, сигурно агентка на Mr. Kee, която се грижи за тях. Жената накрая се осмели да дойде до огъня - и дори помириса българските билки от Балкана, по-известни като чайчето на Митака, когато Лъчо й ги подаде.

Иначе, като изключим кравите и бизоните, обичайно компанията ни се състоеше от най-различни насекоми - особено пеперудки и мравченца.



Ден пети

Вечер е. Около огъня сме.
Току що нашият пръв местен гост си тръгна. Явно мълвата за нас най-сетне се беше разнесла из селото и най-големият местен авантюрист беше дошъл да ни приветства.

Дойде преди около половин час и ни почерпи със специален оранжев плод - малко сладък и малко стипчив, който не знам как се казва.

Не успяхме да разменим много думи, но Лъчката даде всичко от себе си, за да му покаже нашия бит и култура.
Отвори палатката, за да види човекът къде спим. Запали огън, сложи вода за чай в канчето. Развърза кесийките с хиляди чайове и гостът много хареса аромата на споменатото по-горе чайче на Митака. 

Също се впечатли от палатката. 
Пипа плата, огледа колчетата и закопчалките, разгледа прозорчетата.

После Лъчо извади свирките - индийската и арменския дудук. 
Изкара по една мелодия и на двете, а ние - двамата му слушатели, гледахме, мигахме и се усмихвахме в захлас. Ама пълна идилия!

Нямахме с какво да почерпим чужденеца, тоест местния (тук чужденците сме ние).
Дадохме му грейпфрут, но той отказа.
Лъчо понечи да го почерпи с цигара, но той извади от своя тютюн и си сви.

Ех, колко жалко, че не говорим езика!
А това е най-ценното в едно пътешествие - спонтанните вечеринки спретнати около огънче с непознати симпатяги!

Ден последен

Лагерът е прибран в раниците, а те са строени за още една снимка на изпроводяк с нашето специално място.

След нас остават само угасналото огнище, пейката на Лъчката и бамбуковата конструкция, на която опъвахме хамака, за да пази сянка.

От това място е и най-хубавата снимка на най-добрите ми сандали,
които дълги години тропкаха и галеха крачетата ми по планински и равнинни терени по света и у нас. Заедно изминахме и прословутия преход Ком-Емине - без нито една пришка.
Разпаднаха се някъде в Нова Зеландия през лятото на 2017 - тамошна зима, след осемгодишна вярна служба. Благодаря ви, мили сандалки!

No comments:

Post a Comment